ЗА ГЕНЕЗИСА НА „КРЪСТОНОСЦИ“

Десетина години след като написва последния том на прочутата си трилогия: „С огън и меч“, „Потоп“ и „Пан Володиовски“, големият полски писател Хенрик Сенкевич (1846–1916 г.) отново се връща към родната история, но вече много по-назад — към отношенията между Полша и агресивния Тевтонски орден в края на XIV и началото на XV век. Тези отношения стават тема на епохалния му роман „Кръстоносци“, излязъл през 1900 г. Централният проблем в него е агресията на немското рицарство, тъй като тя засяга жизнените интереси на цялото полско общество. От защитата на тези интереси до голяма степен зависи бъдещето на нацията. Историческата Грунвалдска битка между Ордена и Полша е не по-малко героична от битките срещу татарите или шведите. Тя не по-малко подхожда за художествено пресъздаване от сраженията и дуелите през XVII век. Тевтонският орден упорито се противопоставя на тенденцията към обединение на полския народ, като раздухва вражда между отделните княжества, за да има поводи за нападения и грабежи. Дългата и упорита борба срещу този орден е научила поляка да вижда в непримиримостта спрямо немската агресия проява на висшите човешки добродетели. Затова Грунвалдската победа през 1410 г. става символ на полското могъщество и укрепва полско-литовския съюз. Винаги когато над Полша надвисва немската опасност, в народната памет възкръсва споменът за тази победа и се появяват нови художествени произведения — резултат на вдъхновение и дълбок патриотизъм. Тази опасност се изостря особено през последните десетилетия на XIX век, когато Бисмарк отпуща огромни суми за денационализирането на полския елемент в завладените от Прусия земи. Но колкото по-нагла става агресията, толкова поведе се засилва, съпротивата на народните маси и на прогресивно настроената интелигенция. И когато в края на XIX в. се смята, че денационализацията на полските земи е приключена, сред народните маси се заражда мощно национално-патриотично движение, което намира отражение както в литературата, така и в изобразителните изкуства: Мария Конопницка („Глупавият Франек“, „Грунвалд“, „Ходиха тук немци“, „Към границата“), Болеслав Прус („Предна стража“), Ян Матейко (монументалната картина „Грунвалдската битка“), Грунвалдския паметник в Краков и др. Не остава чужд на тази линия и Хенрик Сенкевич, който с историческите си романи се стреми да „подкрепи сърцата“, като посочи, че и в най-тежки моменти полякът се е справял с врага. С духа на народния протест срещу немската агресия са пропити произведенията му „Из дневника на познанския учител“ и „Бартек победителят“. От тази атмосфера израства и „Кръстоносци“. „«Кръстоносци» е резултат на националната гордост, противопоставена на днешното робство“ — казва Сенкевич. Изглежда, че идеята за написването на романа се е появила у него около 1890 г., защото от следващата година вече имаме конкретни доказателства, че той събира материал за епохалната си творба. В писмо от 2 октомври 1891 г. до Адам Креховски Х. Сенкевич пише: „За «Кръстоносци» имам цял пакет книги, в които постоянно се задълбочавам…“ В друго негово писмо — от края на февруари 1896 г. до същия Креховски се казва следното: „Миналата година имах страшна невралгия в ръката. Тая година съм по-добре, но когато забравя и вдигна нещо по-тежко, веднага усещам болка — наистина неголяма, но понеже ми предстои да надвия с тая ръка такава сила, каквато е Орденът на кръстоносците, трябва да мисля за нея.“ А около пет месеца по-късно в друго писмо съобщава: „Отново за «Кръстоносци» във Варшава пишат предварително. Вече научавам материалите, но още не съм се заловил да пиша и не ще започна преди късна есен“ (1 юли 1896 г.). Трябва да се отбележи, че творческият процес при Сенкевич е твърде бавен. По принцип той винаги обмисля по-продължително всяка идея и тогава започва да я разработва, но все пак при „Кръстоносци“ има нещо по-особено, което още повече забавя процеса на писането. Отговор на въпроса в какво се състоят тези трудности дава сам авторът: „Като тема на историческо произведение тази във всяко отношение е най-трудната от всички, разработени от мене… Ако описваш времето на Нерон, разполагаш с такъв богат исторически материал, че не знаеш за какво да се заловиш най-напред, макар тази епоха да е отдалечена от нас почти две хилядолетия; а за XV век в нашата страна няма подобни извори. Макар и да е по-близка до нас с петнайсет столетия, ние знаем за нея извънредно малко, така че почти всичко трябва да се отгатва с помощта на интуицията. Как е мислил и чувствувал римлянинът през първия век на нашата ера, знаем отлично; а как е мислил и чувствувал полякът и литовецът от времето на Витолд — за това възникват хиляди съмнения.“ Както се вижда, при написването и на това произведение Сенкевич е останал верен на своя принцип за разработка на историческа тематика — преди всичко по документи подробно да проучи епохата, да използува постиженията на науката, да вникне в същността и в глъбините на времето, да разбере движещите сили на епохата, а не да се плъзга по повърхността, по външните събития. Той държи да разбере духа на времето, за което пише, и толкова пълно да овладее историческия, битовия и топографския материал, че после да си служи свободно с него. И това е принцип, който за Сенкевич е на първо място, когато разработва историческа тематика. На второ място той загатва и за друг важен проблем. — за ролята на интуицията в творческия процес. Тя следва да намери място там, където документите мълчат, където има празнини. А за епохата на тевтоно-полските отношения те се оказват немалко — както сам Сенкевич отбелязва. Въпреки това създадените от него с помощта на интуицията образи и ситуации се възприемат като действителни, реални, в съответствие с логиката на епохата. Сенкевич пише и „Историята възпроизвежда само най-важните събития. Като пресъздава историческите личности, тя отбелязва само най-важните линии от техния живот, между които има празнини. Да се запълнят тези празнини, е задача на фантазията. Тази дейност е равнозначна на логическо отгатване… Тези частни случаи трябва преди всичко да са логически съгласувани с колорита и настроението на съответната епоха; те не бива да противоречат на историческите събития в да оказват преобладаващо влияние, а по-скоро да правят впечатление а отделни реални нишки, от които е изтъкана материята на тогавашния живот.“ Както се вижда, според Сенкевич художественото произведение трябва не да фотографира действителността, а да създава впечатление за „истинност и реалност“. С други думи, той поставя знак на равенство между интуитивната догадка на художника и поетическата измислица. С това си схващане се противопоставя на позитивистите според които художественото произведение е толкова по-сполучливо, колкото е по-близко до фактите, до действителността. И може би най-трудната задача на автора при написването на „Кръстоносци“ е била да възстанови с максимална вероятност именно картината на нравите, на умственото и религиозното равнище на поляка през онази отдалечена епоха. А Сенкевич има ясното съзнание, че все пак за тези догадки и измислици трябва да съществува някаква реалност, защото, за да бъдат правдоподобни и логически верни, те трябва да са в крак с епохата. Затова Сенкевич търси подходящ ареал, който се отличава със своята по-голяма примитивност в начина на живота, на мисленето, на реагирането и т.н. Намира го в северното подножие на Татрите, където наистина животът на планинците се отличава с първичност. Разбира се, тук не става въпрос за копиране на явленията, а за филтриране и подсказване и не може да се каже, че полските планинци са облечени в средновековни рицарски доспехи; в „Кръстоносци“ доспехите се носят от истински рицари на епохата. И в този роман, написан за „подкрепа на сърцата“, се прокарва мисълта, че борбата се води между два свята, които защищават два противоположни принципа — единият — принципа на грабежите и постигането на своите цели „с огън и меч“, а другият — принципа да се брани родината; и тук е прокарана мисълта, че неморалният свят е обречен на гибел, както е в „Quo vadis“ и тук авторът създава образи, които остават в паметта на читателя като типове, при това образите имат не само общочовешки, но и индивидуални черти, а чувството за реалност е много силно; и тук от всяка страница лъха бодрост и вяра в по-добро бъдеще; и тук се дава възможност на поляка да почувствува реална, та сила и величието на своята родина. Идеята за неизбежната гибел на Тевтонския орден Сенкевич прокарва преди всичко чрез образа на великия магистър Конрад, който по природа не е нито хищен, нито безнравствен. Той става обаче такъв под въздействие на средата, в която е попаднал. За него е ясно, че здание, построено върху лъжата и жестокостта, върху грабежа и оскърблението на другите, не може да трае дълго. Такъв е неизбежният ход на историята. И затова, като предусеща близката гибел на Ордена, Конрад се чувствува нещастен, самотен. Върху него тегне трагическата обреченост на тевтонеца. В съдбата му се оглежда съдбата на Тевтонския орден. Историческата обреченост на Ордена прозира и в съдбата на вожда Зигфрид де Льове, който, по думите на автора, продал душата си на дявола. И този кръстоносец, достигнал до психологическо опустошение, понася ударите на трагическата съдба. Гибелта му символизира крушението на нравствените устои на Тевтонския орден. А за Сенкевич моралните норми са важно мерило в историческото развитие. Най-сетне гибелта на Тевтонския орден е подсказана и чрез гигантската битка през 1410 г., където вече се решава съдбата на единия или на другия лагер, Тази епична битка прави извънредно силно впечатление не само със своята мащабност, но и с динамиката си. Тук читателят не само вижда напрежението на физическите СИЛИ, но и чувствува душевната мощ: „Дойде време да се строшат зъбите им и да се отсече десницата им…“, „Ето човекът, който до тази сутрин се мислеше по-силен от всички владетели на света…“. Трупът му лежи пред крал Владислав Ягело. „И не само вероломният Орден на кръстоносците лежеше сега проснат тук, в краката на краля, но и цялата немска сила, заливала досега като вълна нещастните славянски страни, се разби о полските гърди в този ден на изкупление.“ Такъв завършек не може да не вдъхва гордост, надежда и вяра в собствените сили. Литературната критика високо цени романа „Кръстоносци“. Тя подчертава голямото умение на автора да разказва, да възпроизвежда въз основа на историята и интуицията миналото, да типизира и обобщава, да внушава чувство за достоверност, да създава леко и увлекателно историческо четиво. Разбира се, сочат се и някои по-слаби страни като известна декларативност, липса на разгърната политическа картина на епохата и др. Винаги обаче се отбелязва голямата актуалност на произведението; актуалност, която не всякога е еднаква, и не винаги еднакво мобилизира съпротивителните сили. Няма съмнение, че най-подчертана актуалност романът е имал в началото на XX в., когато пруската политика се проявява като вярна наследница на тевтонската, макар и средствата за постигане на целта да са по-други. Затова в началото на XX в, романът „Кръстоносци“ е един от факторите, които крепят националното съзнание и мобилизират съпротивителните сили. Втори важен момент, така да се каже, от историята на неговата актуалност е времето на немския фашизъм, когато Хитлер „с огън и меч“ искаше да завладее полските земи и д превърне поляците в роби. А че действително това е така, свидетелствува направената през 1946 г. анкета от А. Микуцка между младите краковски читатели. Резултатите са следните: на първо място по автори стои Хенрик Сенкевич (87%), а най-четените негови книги са Трилогията и „Кръстоносци“. Резултатите от друга анкета говорят, че и в селските библиотеки най-много се заемат Трилогията и „Кръстоносци“. В съзнанието на читателя дълбоко се запечатват патриотизмът на героите и готовността за борба в името на родината, а също и сполучливо и реалистично възпроизведената картина на далечното минало, каквато в летописите и историческите изследвания липсва, тук има очарование, простота, прекрасни пейзажи, успешни характеристики и пр. В мислите, чувствата и преживяванията на героите възкръсва една далечна епоха. Оценката на действуващите лица обикновено се дава с оглед на тяхното отношение към полско-тевтонския конфликт. За отбелязване е, че след излизането на „Кръстоносци“ творческите сили на Хенрик Сенкевич при разработката на историческа тематика значително отслабват. Следващите му романи („На полето на славата“, „Легиони“, „Водовъртежи“) вече се четат съвсем рядко.

К. М. КУЕВ